15 август, 2007

После


Преди половин живот, така, подтиквана от нуждата да се изказвам написах няколко стотици фрази в рима.
Поезията беше като отдушника на едно залято от недеверие същество.
Недоверие най-вече към самия себе си.
После ,горе долу по същото време, написах нещо в проза и взе че се хареса.

Сега, приятелките от години, когато се обаждат да питат как съм питат направо.: пишеш ли ?

не, няма капка поезия в душата ми, в прозата се преплитат фрази недозаваршени, недоизказани, неясни.... Някъде по тези пътища на търсене на мен самата съм изгубила онази част от мен, и ми липсва...понякога прекалено ...

казват че любовта помага на тези демони да излязат, врме ми е пак да се влюбя, значи

05 август, 2007

чай ???



после питаш къде, кога ще започна с въпросите,

няма въпроси,

всичко отдавна е казано,

не те и докосвам вече,

жегата е нашето мъртво пространство,

в което сме ..сигурно отдалечени.


Питаш как се прави любов така ?



Със желание...

04 август, 2007